Близък родственик на хайку, отново с родина Япония, е хайбунът. Най-общо това е проза в стил хайку. София Филипова определя хайбуна като лирико-философска проза в стил хайку. „Лирическа“, тъй като изобразява емоционалното отношение на автора към изобразените явления и обекти и „философско“, тъй като зад видимия пласт на „нещата“ прозира тяхната онтологична същност.
Терминът хайбун възниква в началото на XVII в., като негов най-виден представител отново е Мацуо Башьо. Сред другите автори са Йоса Бусон и Кобаяши Иса.
Мястото на хайку в прозаическото пространство е свободно. То може да е в началото на текста, в края или вътре в него – едно или обикновено две. Първият критерий според Башьо е, че хайбун е плод „не на разума“, а на спонтанно преживяване. Той не търпи общи думи и абстрактни фрази, а се опира на конкретни визуални образи. Тематиката е разнообразна и широка и обхваща целия човешки живот.
Вятърът блъска вълните в краката ми. Пяната ги обвива все по-плътно. Аз пък се чувствам все по-безплътна. Все едно се раждам от водата и тя е естествената ми среда. Бризът се засилва и зовът му става по-властен.
попътен вятър
сирената в мен
е готова да отплува
Елисавета Шапкарева